В сегашната динамична и тревожна обстановка нараства актуалността и значимостта на въпросите, свързани с неизпълнението на договорни задължения. В много (но не във всички) случаи това неизпълнение е предизвикано от извънредното положение, от конкретни ограничителни мерки и икономически трудности. Когато обективно са налице форсмажорни обстоятелства, те не винаги и не автоматично освобождават от отговорност за неизпълнение на задължения. И длъжници, и кредитори се интересуват кога, при какви условия неизпълнението на договор се дължи на тези обстоятелства, кога длъжникът има основания да се позове на тях и да бъде освободен от неблагоприятните за него правни последици, включително неустойки и произтичащи от договора или от закона други санкции. Отговорът на тези въпроси е винаги индивидуален и се опира на анализа на конкретните договорни отношения и причини за неизпълнението. Тук ще разгледаме някои общи положения, които следва да се имат предвид.
Приложимото законово определено понятие всъщност е „непреодолима сила”. То намира легално определение в чл. 306 от Търговския закон, където в ал. 2 е дефинирано като „непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора”. Уредените в чл. 306 от Търговския закон правила намират приложение и в гражданското право, в отношенията между физически лица, които не са търговци, въз основа на общото правило, прогласено в чл. 81 (1) от Закона за задълженията и договорите, а именно, че „длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина”.
От приложното поле на непреодолимата сила са изключени задължения, които имат паричен характер и/или се свеждат до заплащане на определена сума пари. Още от римско време правото последователно приема, че парите са заместими вещи и добросъвестничт длъжник винаги може да ги набави при повече или по-малко благоприятни условия, за да изпълни свое парично задължение. Съгласно изричната разпоредба на чл. 81, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите, „обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност”. В тази светлина приетите в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение норми спряха, отложиха принудителното изпълнение, но не отмениха изпълнението на тези задължения.
След тези предварителни уточнения на понятията ще разгледаме предпоставките, които обуславят приложението на този правен институт.
Първо, за да е налице непреодолима сила като препятствие на изпълнението на задължението, освен че самото събитие трябва да бъде непредвидимо, непреодолимо и с извънреден характер, трябва да има и пряка причинно-следственна връзка между него и невъзможността за изпълнение на задължението. В актуалната обстановка у нас не се дължи на непреодолима сила неизпълнението на задължение, което по естеството си може да бъде изпълнено дистанционно. Такива са задълженията на програмистите например, които по принцип са изпълними онлайн, както и някои задължения на адвокат, като подготовка на писмена консултация, изготвяне или редактиране на договор и т.н. Когато обаче изпълнението е договорено да бъде извършено на определено място или предполага изработка на някакви предмети в определено място, което е затворено, прекратило дейността си по силата на наложени огранничителни мерки и забрани, неизпълнението е предизвикано именно от това извънредно събитие. Преценката кое неизпълнение може да бъде вменено във вина на длъжника и кое се дължи на непреодолима сила се извършва въз основа на индивидуален анализ на кокретните обстоятелства. Принципът на подхода при този анализ е дали обективно длъжникът е могъл да положи дължимата грижа (на добър стопанин или на добър търговец – в зависимост от качеството му), за да преодолее действието на извънредните обстоятелства и/или да ограничи вредите от неизпълнението. Самото наличие на извънредното положение не означава автоматично и безусловно прилагане на института „непреодолима сила”. Причинно-следствената връзка между форсмажорните обстоятелства и неизпълнението на задължение (пълни или частично) подлежи на доказване, включително пред съда или арбитража, ако страните не уредят отношенията си по взаимно съгласие.
Второ условие за успешно позоваване на непреодолима сила е договорът да е бил сключен преди настъпването на форсмажорното събитие, а срокът за изпълнение на задължението да изтича след това. Тоест, към момента на възникването на непреодолимата сила длъжникът да не е изпаднал в забава. Ако към този момент изпълнението на задължението е вече просрочено, очевидно не извънредното събитие е пряка причина за неизпълнението. В зависимост от конкретните обстоятелства може да се дискутира „участието” на извънредното събитие в размера на просрочието или в прерастването на забавеното в пълно неизпълнение, но при всички случаи длъжникът ще носи отговорност за причинените от неизпълнението вреди.
Трето, длъжникът трябва да уведоми писмено кредитора си в подходящ според обстоятелствата срок както за възникването на непреодолимата сила, така и по какъв начин това препятства изпълнението на задължението (чл. 306, ал. 3 от Търговския закон). Липсата на такова уведомление води до дължимост на обезщетение за настъпили от неизпълнението вреди. От друга страна, само по себе си уведомлението не освобождава от отговорност за неизпълнение, ако не са налице разгледаните по горе елементи от фактическия състав на непреодолимата сила.
Докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията се спира. След отпадането й изпълнението следва да продължи съгласно договореното. Това се отнася за договорите с продължително или периодично изпълнение. Има случаи обаче, когато кредиторът губи интерес от изпълнението, например когато непреодолимата сила трае твърде дълго и/или прави изпълнението беспредметно. Това се извежда от естеството на договорните задължения. Когато кредиторът е загубил интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора, като уведоми изрично за това длъжника. Такова право има и длъжникът. Това прекратяване има действие занапред, за в бъдеще, което значи, че страната, извършила разходи във връзка с изпълнението на договора, не може да търси от другата страна обезщетение за тях. Когато обаче при двустранните договори (при които всяка страна е и длъбник, и кредитор) едната страна е извършила авансово плащане, а не е получила насрещно изпълнение, макар и в резултат на непреодолима, тя ще има право да търси връщане на даденото. В случая отношенията се уреждат на плоскостта на друг правен институт, а именно – по правилата за недопустимост на неоснователното обогатяване.
Свободата на договаряне предполага възможност на страните да преуредят, предоговорят отношенията си съобразно нововъзникналите обстоятелства. При изпълнението на изменения след настъпването на непреодолимата сила договор обаче не е допустуми позоваване на същото събитие като причина за евентуално неизпълнение. Най-малкото защото „новият” договор ще е сключен след настъпване на непреодолимата сила и неговите клаузи ще са отчели наличието на променените обстоятелства. Така че съобразно конкретните условия всяка страна следва да направи своята икономическа преценка за това, дали предоговарянето за нея е по-благоприятно от спирането на изпълнението или прекратяването на първоначалния договор.
В търговските отношения е познат и институтът на стопанската непоносимост, уреден в чл. 307 от Търговския закон: „Съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността”. Видно от текста, става дума за съдебна или арбитражна процедура. Стопанската непоносимост намира приложение, когато длъжникът не може успешно да се ползва от правилата на непреодолимата сила, когато между страните по договора не може да се постигне взаимно съгласие за доброволно уреждане на отношенията им и когато обективната икономическа ситуация след настъпилите непредвидими при сключване на договора обстоятелства обуславя изключителна несправедливост в случай на изпълнение на договорените преди промените условия. Съдът или арбитражът прави такива изводи въз основа на обоснована преценка на конкретните обстоятелства.
Настоящото изложение не претендира за изчерпателност, а има за цел само да ориентира интересуващите се в приложението на разгледаните правни институти. В тази правна рамка всеки казус е уникален и изисква индивидуален подход и задълбочен анализ на конкретните параметри на съответните договорни отношения. А пандемията COVID-19 и наложените във връзка с нея извънредни мерки тепърва ще пораждат правни проблеми, част от които ще бъдат разрешавани по пътя на нови съглашения за уреждане на договорните отношения, а по други ще се формира богата съдебна и арбитражна практика.
